Мирослва Мирчева има дългогодишен опит като психолог. От богатата си палитра тя разказва случаи, в които е помогнала на деца в Център за развитие на слуха и говора "Яника".
Случай 1: Бурна реакция от храна
Това дете беше съвсем мъничко, посещаваше детска градина. Заявката на семейството – детето отказва да се храни или ако яде, яде само супа, и то не всички супи. Започва да плаче или да е силно тревожно преди хранене. Казва, че има нещо в гърлото.
Почти всеки родител се сблъсква в някакъв момент с нежелание на детето да се храни. Не можем по един и същи начин да търсим причина за всяко дете, което е капризно или глезено. Много е важно
какви са традициите и навиците в семейството,
дали се готвят манджички, детето генетично може да е злоядо. Също така всички имаме случаи в детската градина, заради която мразим или харесваме дадена храна. В този случай имаше тотален отказ с много бурна реакция и дори сълзи в момента, в който му се предложи друг вид храна освен конкретната супа. Все едно храната го плаши. Семейството се е опитало да се справи с това около един месец. След това подадоха заявка към мен.
Установих, че семейната среда е стабилна, с нормални взаимоотношения и емоционални връзки, Родителите полагат много големи грижи и съвсем рано бяха забелязали проблема. В началото направих
среща с двамата родители без детето.
В нея изясних нивото на комуникация в семейството, кой е значимия възрастен за детето в този период, моделите на възпитание. Целта ми беше да се потопя в атмосферата на семейството, за да потърся първопричината. Още при първата среща изяснихме, че е важно да намеря първопричината и това е процес, то не става в миг.
Направих първоначална среща с детето. Първата среща с дете винаги е с цел да спечеля доверието му и да вляза в неговите обувки. Изведнъж се променям доста, от ролята на психолог и терапевт в разговорите с родителите, аз все едно обличам друг костюм. Нивото на комуникацията ми е различна, интонацията на гласа, начинът, по който сядам.
Имам си една игра,
с която винаги започвам и го спечелвам. Няма да я споделям, това е моята тайна между мен и детето. Тя е много проста, но простите неща ги впечатляват, защото са много далеч от интернет игрите. Разказвам и малко за себе си както пред родителите, така и пред децата. Само на първата среща е така – казвам какво обичам и детето има право да ми задава въпроси, но го правим с топка.
Диагностичното интервю е под формата на игри, на които задавам въпроси, свързани с фактология върху конкретната заявка и проблем. Децата не го разбират, тъй като го комбинирам с игра.
Това дете беше на малка възраст и не можеше да водим сериозни разговори за храна и с какво се хранят вкъщи. То имаше талант да рисува и много бързо да възприема от външната среда и да възпроизвежда, тоест високо емоционално и когнитивно ниво на развитие. Затова помолих семейството
да сготвят заедно.
В Център „Яника“ играхме с кухненски играчки. Един ден донесох истински банан, рязахме го, правихме ресторант. То трябваше да ми сервира. Тоест поставих акцент върху любовта и интереса да приготвим храна, като разгледаме палитрата от плодове, зеленчуци и манджички. Таткото се включи много ентусиазиран, майката беше подкрепяща, водеше разговори и давах обратна връзка. Помолих семейството да не се фиксира върху храната. Но нещата много не се получаваха. В някои дни детето ядеше, в други – не.
Реших, че ще направя терапевтична среща с цялото семейство. Подготвих всички предварително. Такава среща е сложен процес, защото са на различни възрасти, тримата имат връзка помежду си, а аз съм външният „вмешател“, който обаче е повикан със заявката да помогне. Поставих мъничкия човек на голям стол – равнопоставен в комуникацията заедно с родителите.
Започнахме с игра,
с която предизвиках възрастния в детето.
Ние всички притежаваме в себе си родител, дете и възрастен според една от теориите в психологията /Его – състояния на човек на Ерик Берн/. А пък родителите в един определен времеви диапазон трябваше да бъдат деца и да усетят собственото си дете. Срещата беше най-големият ефект върху тримата и най-вече върху детето. Резултатът беше уникален. Предишните срещи поставиха основата на индиректната помощ от моя страна. Но истинската терапевтична работа я свършихме, когато събрах и тримата членове на семейството.
Разбрахме каква е причината. Тя е много специфична и това беше първоизточника на отказа от хранене. Беше много негативно преживяване с конкретна храна, заседнала в гърлото на детето. То се страхуваше, че това ще се случва винаги с всяка храна. След тази обща среща проблемът много бързо се реши.
Случай 2: Проблеми със съня
Детенце във втори клас имаше страх да заспива само. Това е често срещан страх и се наблюдава в ранна училищна възраст, най-често в първи или втори клас. Тогава детето е в стрес и му предстои сериозна адаптация и предизвикателства. В този случай детето беше във втори клас, но имаше отключващ фактор, за което разбрах в процеса на работа.
Положението беше много сериозно. Детето не беше спало няколко нощи поред и два пъти бяха викали майката в училище, защото детето заспивало в час. То наистина дойде при мен с големи синки под очите. В продължение на месец направих
пет срещи със семейството.
Стана ясно, че проблемът е не толкова страха да заспи на тъмно, а невъзможността да заспи и честото събуждане през интервали. Установих какво харесва детето и опитахме да заспива с релаксираща музика, вода, птици. Това не помагаше.
Следващата стъпка беше да разиграя театър с едни кукли, които ми стоят за работа в Център „Яника“. С тях направих театър и
разказах приказка, като не я завърших.
Детето имаше за задача да измисли края на приказката и така да заспи. Много важна част от работата ми е да поставям задачи на всички членове на семейството и на детето, независимо на каква възраст е то. Това му помага да излезе по-бързо от кризата.
На следващата среща помолих детето да ми разиграе довършената приказка. Тогава видях какъв огромен артистичен талант има. То преминаваше от роля в роля, сменяше куклите на ръцете си, сменяше интонацията и беше много естествено. Докато играеше, спомена за закъснение на героите от приказката. Тогава паузирах и го помолих да разкаже за това закъснение – истинско ли е, измислено ли е. Така стигнахме
до ситуацията, отключила проблема.
Пътят беше много дълъг, но с децата няма директен път. Оказа се, че един ден семейството се е успало и детето е закъсняло за училище. Вече бях опознала личността му – педантично и свръхизискващо към себе си, но не от страна на родителите, самото дете има такива характерови особености. В този ден е имало заместващ учител, който е бил груб и се е разкрещял на детето. То се е почувствало изключително засрамено пред всички. Случвало му се е за първи път. От този момент детето се страхувало да заспи, за да не закъснее за училище.
Друга много важна част от работата ми е да търся
ресурсите за справяне на самото дете.
Целта ми е децата да изградят механизми как да се справят сами. Проблемите ще се появяват в живота им и те трябва да се научат, че могат да ги решават. Но всеки си има свой път. Аз отварям вратички, а те трябва да продължат.
Използвах артистичния талант на това дете. Дадох му куклите. Обясних, че те са част от моята работа и ще трябва да ги върне. Но да ги разиграва вечер и така да заспива, докато е нужно. След две вечери, проблемът постепенно започнал да утихва и намалява.
Поставих задача и на родителите.
Те трябваше вечер да го уверяват, че ще го събудят на сутринта и да показват как навиват алармата, за да има доказателства за това. Трябваше да му обясняват, че е нормално да се успиваме понякога. Така ситуацията се говори и в самото семейство.
Детето ми върна куклите след две седмици и оттогава не са ми се обаждали.
Емоционалната сфера е много сложна. Когато ситуацията се е случила, детето не е могло да разграничи и да каже: „О, страхът ми идва от това и то ми е проблемът.“ И вкъщи не са могли да разберат, защото
децата разказват много избирателно.
Ние задаваме едни въпроси, децата отговарят друго. В емоционалната сфера фактологията е важна, но зад нея има още по-дълбоки психични и емоционални процеси. Всеки от нас пречупва нещата по сложен и уникален свой начин. Няма рецепта. Имам дълга практика, но два случая сходни не съм видяла.
Мира Мирчева e магистър психолог, сертифициран за работа с конгитивно-поведенческа терапия, краткосрочна и дългосрочна психотерапия. Има 15 години стаж в комисии за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните в няколко софийски общини. Нейната роля там е да разбере истината в семейството, да изготви становище за съда и да разпредели работата на психолозите. Срещала се е със случаи на девиации в отклонението, кражби, побоища, насилие в семейството, опити за самоубийство. Работата й е тежка и с ненормирано работно време и заради семейството и детето си тя се премества като психолог в училище.
Има над десет сертификата за допълнително обучение за поведенческо разстройство при деца и за справяне с агресия в училище. Работила е като обучител към МОН и по проекти на НБУ като обучител на педагози и специалисти в училище и детски градини в цялата страна (София, Пловдив, Варна, Хасково, Асеновград, Велинград, Луковит и други).
Ключовата визия за работата й е новаторство, изобретателност и интерактивен подход. Тя продължава да се учи, включително и от децата. Напоследък те я обучават в термините, които заимстват от игрите и използват в общуването си.
